Музей на румънския селянин

Despre acest obiectiv

## Катедрала на селската памет в сърцето на Европа На булевард „Киселеф", на две крачки от площад „Виктория", се издига една от най-очарователните културни институции в Източна Европа: Националният музей на румънския селянин. Сградата от червена тухла, облечена в нео-румънски архитектурен облик с корени в брънковянската традиция, днес приютява над 90 000 свидетелства на една цивилизация — керамика, народни носии, тъкани, икони, сечива, цели дървени църкви — които заедно съставляват най-богатата колекция на народно изкуство и традиции в Румъния и една от най-ценните в цяла Европа. Институцията е „нова, с древна история", както обичаха да казват тези, които са познавали нейната съдба: възстановена на 5 февруари 1990 г., само шест седмици след падането на режима на Чаушеску, тя всъщност продължава музейна традиция, започнала през 1906 г. През 1996 г. Музеят на румънския селянин става първият музей в Централна и Източна Европа, удостоен с наградата EMYA — European Museum of the Year, най-престижното отличие в европейския музейен сектор, връчвано под егидата на Съвета на Европа. За културния европейски пътешественик посещението на този музей означава повече от обикаляне на зали с експонати: означава среща с начин на мислене за наследството, в който румънската специфика — селянинът като универсална фигура на човешкото състояние — влиза в диалог с голямата история на европейската култура, от брънковянския ренесанс до авангардите на XX век и днешната европейска музеология. Концепцията на музея, така както я замислят основателите му под ръководството на художника Хоря Берня, умишлено отхвърля класическата логика на етнографския музей на обществото. Тук не се представя „животът на едно село в определена епоха", а „традиционният човек" — изразът, даден му от етнографката Ирина Николау, най-близката сътрудничка на Берня — като извечна духовна матрица, способна да предложи на съвременния свят отправна точка на автентичност. Философът Гейбриъл Личану отбелязва, че музеят предлага „човешката универсалност, която представлява селянинът". Това eminентно европейско виждане — участвайки в същото очарование от „изкуството на народите", което, започвайки от XIX век, дава раждане на големите етнографски музеи на континента — е възнаградено през 1996 г. от европейското жури, което отбелязва „изключително рядкото imaginативно качество" на експозицията и образцовия начин, по който колекциите са били защитени в тъмните години на комунистическия режим. Днес музеят приютява и елементи, вписани в световното нематериално наследство: занаятът на керамиката от Хорезу, представен в колекциите му с съдове от изключителна изисканост, е вписан от ЮНЕСКО в Списъка на нематериалното културно наследство през декември 2012 г., наред с други румънски елементи като дойна и ритуалът на Кэлушул. Музеят на румънския селянин е, следователно, възлова точка, в която селската памет на Румъния се свързва с големите мрежи на европейското и световното наследство. ## Исторически корени: от раждането на модерната държава до голямото семейство на европейските етнографски музеи Генезисът на музея се губи в западническите амбиции на модерна Румъния, на пресечната точка между националното утвърждаване и големите културни модели на Европа. Всичко започва през 1864 г., когато княз Александър Йоан Куза — същият реформатор, който в разгара на епохата на образуване на европейските национални държави, по модела на революциите от 1848 г. — основава Националния музей на древностите, умишлено поставен в семейството на големите национални музеи на континента, от Лувъра до виенските и берлинските. Единадесет години по-късно, през 1875 г., по предложение на Титу Майореску — литературния критик, възпитан в духа на немската школа, водач на „Жунимя" и един от архитектите на културната модернизация на Румъния — към този музей се организира „специален отдел, в който да се изложат текстилните произведения, направени в страната: облекла, килими, платна, сукна". Експонатите произхождат главно от колекцията на подполковник Димитрие Папасоглу, който още от 1864 г. организира малък музей в павилиона на къщата си — една от първите частни етнографски колекции в Югоизточна Европа. Тези ранни опити, все още лишени от кохерентна музеографска визия, щяха да станат основата, върху която по-късно ще се изгради институцията. Основополагащият момент идва през 1906 г., когато с Кралски указ № 2.777 от 13 юли 1906 г. крал Карол I — принадлежащ към немската династия Хохенцолерн-Зигмаринген, първият крал на обединена Румъния — основава Музея на етнографията, националното изкуство, декоративното изкуство и индустриалното изкуство. Идеята принадлежи на министъра на просвещението и култовете Михаил Влъдеску, а осъществяването ѝ се дължи в равна степен на реформатора Спиру Харет. За директор е назначен, от 1 октомври 1906 г., Александър Цигара-Самуркаш (1872–1952), историк на изкуството, етнограф и музеолог, първият румънец доктор по история на изкуството. Формацията на Цигара-Самуркаш е дълбоко европейска: след следване в Мюнхенския университет (започвайки от 1893 г.), става асистент в Генералната дирекция на кралските музеи в Берлин (1896–1897), а в Париж, през 1896–1898 г., му преподават известните историци на изкуството Андре Мишел и Мюнц — последният специалист в колекциите на семейство Медичи и в европейското текстилно изкуство. Върнал се в страната, става секретар на крал Карол I и директор на Университетската фондация „Карол I", борейки се десетилетия наред за „истински национален музей", както изразява реторично въпроса си в прочута статия: „Достойни ли сме за национален музей?". През 1910 г. Цигара-Самуркаш организира румънската секция на международната изложба на народно изкуство в Берлин — първото международно изложбено участие на румънското народно изкуство — жест, който поставя младата букурещка институция в мрежата на етнографските музеи в Европа: Скансен в Стокхолм, открит през 1891 г. от Артур Хазелиус като първия музей на открито на континента, народните музеи в Берлин и Мюнхен, бъдещият Musée des Arts et Traditions Populaires в Париж (1937, основан от Жорж Анри Ривиер). Музеят от 1906 г. принадлежи, следователно, към първото поколение европейски етнографски музеи, роден от същия национален романтизъм, който търси народните корени на модерната идентичност. През 1912 г. започва строителството на новата сграда на булевард „Киселеф" — „Музеят на булеварда", както ще го наричат букурещани — а строителната площадка, прекъсвана от войни и финансови перипетии, ще се проточи 29 години, до 1941 г. По време на Втората световна война „дворецът" е бил на косъм от това да стане казарма за съветската армия. После настъпва дългият комунистически завой: през 1948 г. Цигара-Самуркаш е отстранен от директорския пост, а колекциите са изгонени от седалището си, събрани за известно време в двореца Щирбей на булевард „Виктория" — под името Музей на народното изкуство на Социалистическа република Румъния, ръководен от етнографа Танкред Бънъцяну — за да бъдат после натъпкани в складовете на Музея на селото. От 1953 г. сградата на „Киселеф" приютява последователно Музея „Ленин-Сталин", после Музея на комунистическата партия, превръщайки се в почит към култа към личността на Николае Чаушеску; през 60-те години към нея се добавя централно тяло от офиси с пролеткултови черти, в пълно несъответствие с оригиналната архитектура. През 1978 г. институцията, основана през 1906 г., е практически премахната чрез сливане с Музея на селото. Възраждането идва с Революцията от декември 1989 г. На 5 февруари 1990 г. — шест седмици след екзекуцията на Чаушеску — министърът на културата Андрей Плешу, по настойчивата препоръка на историка на изкуството Дан Хъуликъ, назначава художника Хоря Берня (1938–2000), син на социолога Ернест Берня, на поста директор на възстановения музей под името Музей на румънския селянин. Официалното откриване се състои през 1993 г., на втория ден от Великден, с първата изложба на постоянната експозиция, озаглавена „Кръстът"; през 1994 г. се отварят залите с икони, през 1996 г. се открива етажът под заглавието „Триумф", а през 2008 г. залата „Храната", допълвайки музеографската визия. Но пътят към европейското признание е осеян с драматични изпитания: през юни 1990 г., по време на „Минериадата", музеят е опустошен от миньорите, доведени в столицата, бъркайки го със седалището на Националната селска християндемократическа партия — историческия продължител на партията на Юлиу Маниу, забранена от комунистите. През 1996 г., на дванадесет години от основаването и след шест години съществуване в новата формула, Музеят на румънския селянин печели наградата EMYA — European Museum of the Year, връчена под егидата на Съвета на Европа от Страсбург, от 64 участващи музея от 21 страни. Отличието, връчено на директора Хоря Берня от самата Нейно Величество кралица Фабиола на Белгия — трофеят е статуетката „Яйцето", творение на британския скулптор Хенри Мур — е връчено за първи път на музей от Централна и Източна Европа, отбелязвайки символичното завръщане на Румъния в европейското културно семейство след десетилетия изолация. ## Архитектурният шедьовър: „дворецът на земното изкуство" и художественото наследство Сградата на музея е сама по себе си декларация на принципи. Проектирана от архитекта Николае Гика-Будещ (1869–1943), забележителна фигура на румънската архитектурна школа, тя е замислена — според музеографската визия на Цигара-Самуркаш — като „дворец на земното изкуство", разположен във формата на манастирска ограда. Нео-румънският стил, с мощни брънковянски отражения, се изразява чрез тухлената зидария от червена тухла, прозорците, обединени под арки, колоните, балюстрадата, пробитите елементи и централната кула с беседката, напомняща на камбанариите на старите манастири, всичко това придружено от богат декоративен репертоар от флорални и зооморфни мотиви. Сградата, обявена за исторически паметник, се издига на мястото на бившата Държавна монетарница — където до 1912 г. е функционирал старият музей —, на терен, натоварен с история: тук се е намирал някога дворецът на княз Николае Маврогени, фанариотски принц от епохата на османското владичество над Влашко. Тази последователност от пластове — османска традиция, немска кралска аспирация, европейска модерност — прави сградата истински палимпсест на румънската история в диалог с европейската. Нео-румънската архитектура на музея трябва да се чете в по-широкия европейски контекст на „националните стилове" от края на XIX и началото на XX век: същият импулс, който отвежда немските и австрийските архитекти към Югендстил, френските и белгийските към Ар Нуво, британските към Arts and Crafts или скандинавците към националния романтизъм (основателят на Скансен, Хазелиус, е съвременник на инициаторите на това течение), кара Йон Минку — възпитан в École nationale supérieure des Beaux-Arts в Париж —, Григор и Кристофи Черkez, Петре Антонеску и Гика-Будещ да търсят „национален специфичен" архитектурен език. Тезата, формулирана от Александър Одобеску още през 1870 г. — „да изучаваш останките, колкото и малки да са, на художественото производство от миналото и да ги направиш извор на велико изкуство" — стои в основата на цялата школа. А главният източник на вдъхновение, брънковянският стил, е сам по себе си европейски синтез: византийски, османски и ренесансов, роден във Влашко в началото на XVIII век, при управлението на Константин Брънковяну (1688–1714) — мъченически принц, канонизиран от Румънската православна църква през 1992 г., чиято епоха на разцвет остава отправна точка на националната културна идентичност, в постоянен диалог с хабсбургския барок на съседното трансилванско пространство. Музеят на „Киселеф" е, следователно, не просто контейнер на наследство, а тотално произведение на изкуството, в което архитектурата, както и колекциите, които приютява, говори за устойчивостта на култура, намираща се на кръстопътя между Османската империя, Хабсбургската монархия и амбициите на западната модерност. Наследството на музея наброява над 90 000 експоната — мълчаливи свидетели на селска цивилизация, чиито техники, вярвания и естетически форми са преминали през вековете. Колекцията от керамика, една от най-богатите в Европа, обхваща приблизително 18 000 експоната, произхождащи от близо 200 гончарски центъра в страната, най-старият датиращ от 1746 г. Наред с битовите съдове — гърнета, стомни, тигани, форми за козунак — се намират шедьоври на глазираната керамика от Хорезу, чиито технически традиции са вписани през 2012 г. в нематериалното наследство на ЮНЕСКО, съдове с ориенталски влияния, предназначени за болярски семейства, творения на прочутия център от Ръдъуци, свързан със семейството на грънчари Колабаба (особено несравнимият Константин Колабаба) и експонати, произхождащи от изчезналия център от Вама Оашулуй. Някои от първите съдове, влезли в колекцията, произхождат именно от Юбилейната изложба по случай 40 години от управлението на крал Карол I, организирана през 1906 г. в парка „Карол". Колекцията от народни носии наброява близо 20 000 експоната от облекла от всички румънски провинции, започвайки от първата половина на XIX век — съкровище от облекла, привлякло престижни дарения от личности като кралица Мария (родена Мери от Единбург, внучка на кралица Виктория на Великобритания, една от най-харизматичните фигури на румънската династия), принцеса Сабина Кантакузино или Елиса Брътиану. Колекцията е представена и в изложбата „We Wear Culture" на Google Arts and Culture, наред с 3000 години световна модна история. Колекцията от интериорни тъкани — изработени от лен, коноп, памук или коприна — и тази от дърво, мебели и метална украса, с приблизително 8000 обекта (от които 130, изработени в дърводелска техника, разпространени във всички етнографски зони), допълват образа на материална култура с забележителна естетическа кохерентност. Отделна категория представлява религиозната колекция, с близо 4000 експоната: икони върху стъкло и дърво, източници за икони, ксилографии, свещенически одежди, литургични съдове, тройци и кръстове. Иконите върху стъкло — рисувани от селяни за селяни, датиращи от края на XVIII век до втората половина на XIX век — произхождат от прочутите трансилвански центрове Никула, Алба Юлия, Фъгъраш, Шケите на Брашов или Мърджинимя Сибиулуй, територии, които векове наред са принадлежали на Хабсбургската монархия и Австро-Унгарската империя. Традицията на иконописците от Никула се вписва, между другото, в по-широко семейство на рисуване „върху гърба на стъклото" (Hinterglasmalerei), разпространено в централноевропейското пространство — Бавария, Австрия, Швейцария —, interculturalен диалог, който музеят илюстрира с изобилие. Сред експонатите с европейско историческо резонанс се намира и метопа от Тropaеум Траяни, паметникът, издигнат от император Траян в Добруджа, за да отпразнува завладяването на Дакия — спомен за римския пласт на цивилизацията по тези земи. Но piece de résistance на експозицията — наречена „къщата в къщата" — е жилището на селянина Антоние Могош от село Чауру, окръг Горж, построено между 1875 и 1879 г. и пренесено в Букурещ още през 1909 г. от Цигара-Самуркаш. Могош е бил самоук дърворезбар и църковен певец, чийто народен гений е открит късно; къщата му, издигната и украсена със скулптури, направени от собствените му ръце в неповторим стил, е представена от самото начало по ненатуралистичен начин, обектите са изложени фрагментарно, подсказвайки стопанските постройки. През 1936 г. Конрад Хахм, директорът на Берлинския музей, прави запомнящо се сравнение между начина на експониране на къщата и прочутия Пергамски олтар на Зевс. След като комунистическият режим я премества на открито в Музея на селото, къщата на Могош се връща в Музея на румънския селянин през 2002 г., възобновявайки оригиналната експозиция. Друго съществено измерение на наследството е мисията за спасяване на дървените църкви. Под импулса на Хоря Берня музеят придобива след 1990 г. шест дървени църкви от окръзите Арад и Хунедоара: две са пренесени в Букурещ — тази от Бежан, исторически паметник от края на XVIII век с храм „Свети Никола", прехвърлена във вътрешния двор на музея през 1992 г. и осветена през 1993 г., на втория ден от Великден, и тази от Минция, изложена вътре —, а четири са консервирани in situ (в Лунка Моцилор, Гроший Ной, Жулица и Троаш). Тази спасителна мисия се вписва в европейската традиция на опазване на религиозното наследство от дърво — от стълбовите църкви (stavekirker) на Норвегия, вписани в наследството на ЮНЕСКО, до дървените църкви в Марамуреш, и те вписани в световното наследство през 1999 г. —, букурещкият музей предлага последно светилище за паметници, намиращи се на крачка от рухване. В двора на музея посетителят среща и тройци, посветени на жената — на света Теодора, света Параскева, Дева Мария —, както и монументален дървен вретен, „Вретеното с търкалка", висок около четири метра, предмет-символ на домашния женски труд. ## Легенди, личности и повратни моменти Историята на музея е населена от личности, чиито съдби са се преплели със съдбата на институцията. Александър Цигара-Самуркаш остава покровителствената фигура: аристократ от арумънски произход, член на обществото „Жунимя", приятел на Майореску, възпитан в Мюнхен, Берлин и Париж, секретар на крал Карол I, той е действителният основател на музея и остава директор до 1948 г., когато комунистическият режим го отстранява. Дейността му на колекционер, организатор на международни изложби и теоретик на народното изкуство е повлияла на „всичко, което е означавал този музей в историята на румънската култура". След смъртта му през 1952 г. паметта на институцията е запазена в сянка, колекциите са разпръснати, до възраждането през 1990 г. Хоря Берня (1938–2000) е, наред с Цигара, вторият велик основател. Художник с международна репутация — с изложби в Париж, Лондон, Единбург, Глазгоу, Будапеща и Хага, награден на Биеналето в Париж през 1971 г. — Берня е духовният архитект на възстановения музей, директор между 1990 и 2000 г. Той е консултиран относно наименованието на институцията, а изборът „Музей на румънския селянин" — име, което на мнозина е изглеждало озадачаващо в началото, в епоха, когато думата „селянин" все още носеше пейоративни конотации — се оказа гениален. Берня създава авторска музеография, в която обектите не са „изложени", а „поставени на сцена", във визуален дискурс, съчетаващ антропологията със съвременното изкуство; той е този, който открива през 1991 г. дървената църква от Бежан, намираща се на крачка от рухване, и инициира нейното спасяване. Умира в Париж през декември 2000 г., а тялото му е пренесено в страната и погребано в църквата „Маврогени", в непосредствена близост до музея, на погребението присъстват йерарси на Румънската православна църква начело с патриарх Теоктист. Днес киното на музея носи неговото име — Студио „Хоря Берня". Сред близките сътрудници на Берня се нареждат етнографката Ирина Николау, чиито бележки са запазили паметта за „основаването" на музея, и философът Андрей Плешу, чийто учредителен акт от 5 февруари 1990 г. прави възможно възраждането. Историкът Дан Хъуликъ е този, който настойчиво препоръчва Берня. След смъртта му институцията е ръководена, между 2001 и 2005 г., от историка Дину К. Джуреску, а в преходния период на реставрационната площадка, между 2016 и 2019 г., от художничката Лила Пасима; от 2019/2020 г. съдбите на музея са поверени на директора Вирджил Щефан Ницулеску, специалист по нематериално наследство, който координира завръщането на институцията към живот след десетилетие строителство. Повратните моменти на музея се сливат с тези на историята на самата Румъния. Комунистическият период — когато сградата е приютявала Музея „Ленин-Сталин" и после Музея на партията, превръщайки се в храм на култа към Чаушеску — е оставил физически видими следи и днес: в сутерена на музея все още съществува зала с иронична експозиция на артефакти от бившата епоха, спомен за тоталитарния абсурд. Минериадата от юни 1990 г., когато институцията е опустошена, бъркайки я със седалището на Националната селска партия, остава незараснала рана на посткомунистическия преход. А през 1996 г., в Страсбург, кралица Фабиола на Белгия връчва на Хоря Берня трофея „Яйцето" на Хенри Мур — първата награда EMYA, връчена някога на музей от Източна Европа, само шест години след съществуването на новата институция, в церемония, символизирала реинтеграцията на Румъния в концерта на културата на континента. През 2006 г., по случай стогодишнината, музеят получава ордена „Културни заслуги" в степен „Велик офицер"; през 2007 г. придобива статут на музей от национално значение; през 2025 г. отбелязва 35 години от възстановяването, а през 2026 г. отбелязва 120 години от основаването през 1906 г. и 30 години от европейското освещаване. ## Практически пътеводител за посещение и опита на днешния турист Националният музей на румънския селянин се намира на булевард „Киселеф" № 3, сектор 1, Букурещ, срещу площад „Виктория" — постоянната експозиция —, а за временните изложби, Клубът на селянина, киното и панаирите, вторият адрес е улица „Монетарией" № 3. Най-удобният начин за достъп е метрото, станция „Площад Виктория" (линии M1 и M2), последван от няколкоминутна разходка; автобуси 205, 381 и 783 спират наблизо. Програмата за посещение е от сряда до неделя, между 10:00 и 18:00 часа, последното влизане е разрешено в 17:00 часа; музеят е затворен в понеделник и вторник. Входните такси са скромни за европейските стандарти: 20 леи за възрастни, 10 леи за пенсионери, а учениците, студентите, притежателите на карта Euro 26 под 30 години и хората с увреждания се ползват с 75% отстъпка, плащайки 5 леи. Личните снимки са разрешени, а за професионални заснемания има допълнителни такси. След почти десетилетие от укрепителни и реставрационни работи (2016–2025), музеят отвори отново вратите си на етапи: през април 2025 г., партерът, с изложбата „Християнският закон" — поредица от зали, посветени на селската религиозна култура (Красотата на кръста, Постът, Уединението, Мощите, Прозорците, Времето, Кръстът — Дървото на живота, Силата на кръста, Иконите и Училището на селото) —, а през 2026 г., с отбелязването на 120 години история, целият етаж, с изложбата „Подредбата на живота", която подновява нишката на музеографията на Хоря Берня през залите „Триумф", „Облеклото", „Трудът — огънят", „Трудът — водата и вятърът", „Заедно", „Малцинствата" (приютяващи изложбата „Хуцулите"), „Обитаване", „Типологии" (с „Аерофонни музикални инструменти"), „Къщата в къщата" и „Храната, която ни свързва". За пълно посещение — партер, етаж, Къщата на Могош, дървената църква от Бежан и двора с тройците — е добре да отделите между два и три часа. Изложбените пространства на улица „Монетарией" приютяват временни изложби, а киното на музея — Студио „Хоря Берня" и Лятно кино „Градина", с капацитет около 300 места — е едно от най-ценените пространства за авторско кино в столицата, представящо европейски продукции и антропологични документални филми. Клубът на селянина, кафене-ресторантът в оградата, където традиционната румънска кухня се приготвя от екипа на ресторанти „Ла Мама", предлага приятна почивка: кафе или обяд с чорба, сърми и мамалига, под погледа на прозорците в арки на двореца. През годината дворът на музея става сцена за традиционни панаири с голям успех — Панаирът на мартениците в края на февруари, Панаирът на иконите през септември или Коледният панаир —, случаи, в които народните майстори идват да продават творенията си, а атмосферата става тази на село в празник. Магазинът на музея, с публикациите на издателство MARTOR — издателството на институцията, което от 1996 г. издава и годишника по антропология MARTOR —, предлага каталози, книги и занаятчийски предмети. За европейския пътешественик музеят се вписва естествено в културен маршрут на Букурещ наред с Националния музей на селото „Димитрие Густи" в Херастръу, с Националния музей по геология на „Киселеф" или с Музея „Антипа", намиращ се отсреща. Виртуалната обиколка, достъпна на 360.muzeultaranuluiroman.ro, и присъствието на институцията в Google Arts and Culture позволяват изследване на колекциите и от разстояние, а събития като Нощта на музеите довеждат публиката в пряк контакт с експонатите. Контактният телефон е 021.317.96.61, а официалният сайт muzeultaranuluiroman.ro е винаги актуален. Това, което остава в края на посещението, е дълбокото впечатление от институция, която е знаела да премине през вековете, без да загуби душата си: дворец на народното изкуство, построен от немски крал върху основите на османска монетарница, замислен от историк на изкуството, възпитан в Мюнхен, Берлин и Париж, възкресен от художник с европейско призвание шест седмици след падането на един диктатор, осветен от журито на Съвета на Европа като най-добрия музей за 1996 г. и отворен отново, след десетилетие реставрация, точно на 120 години от основаването. Музеят на румънския селянин доказва във всяка зала, че румънският селянин — с носията си, с керамиката си, вписана в наследството на ЮНЕСКО, с иконите си върху стъкло, сродни с централноевропейската традиция, с дървените си църкви, сродни със скандинавските — не е периферия на Европа, а съществен глас на нея, запазен жив в паметник на архитектурата, който сам по себе си е произведение на изкуството.