Манастирът Хурези (Хорезу)

Завладяващо въведение и универсална стойност

В сърцето на Олтения, там където планините Кэпыцъний издигат върховете си към небето и където тишината на една широка поляна се нарушава само от песента на бухалите — онези нощни птици, чийто вик е дал името на мястото — се издига едно от най-блестящите постижения на европейското изкуство от края на XVII век: Манастирът Хурези, известен още като Манастирът Хорезу. Намиращ се в село Ромъний де Жос, само на няколко километра северно от град Хорезу и на около петдесет километра западно от Ръмнику Вълча, по националния път DN 67, свързващ Ръмнику Вълча с Търгу Жиу, това ктиторство представлява не само най-значимото постижение на мъченика воевода Константин Бранковяну, но и уникален паметник в световното културно наследство, вписан през 1993 г. в престижния Списък на световното наследство на ЮНЕСКО.

За европейския пътешественик, който прекрачва за първи път през масивната дървена порта, окована с желязо и запазена в оригиналния си вид от XVII век, преживяването е поразително. Пред очите се разгръща архитектурен ансамбъл с изключителна кохерентност и елегантност, който съчетава хилядолетната византийска традиция с изтънчеността на италианския Ренесанс и с декоративната пищност на барока, в синтез, който изкуствоведите с право са нарекли „Влашкото възраждане" или „Румънското възраждане". ЮНЕСКО, с вписването на този паметник през 1993 г., официално призна онова, което пътешествениците и ерудитите в Европа знаеха от векове: Манастирът Хурези е шедьовър на човешкото творчество, забележителен с чистотата и равновесието на своята архитектура, с богатството на издяланите детайли, с третирането на религиозните композиции, с вотивните портрети и с произведенията на декоративната живопис.

Универсалната стойност на това място обаче не се свежда само до художественото му измерение. Манастирът Хурези е жив свидетел на една епоха, в която Югоизточна Европа е била арена на сблъсък на великите империи — Османската, Хабсбургската и Руската — и в която един влашки воевода, Константин Бранковяну, успява чрез дипломация и култура да превърне една васална провинция в духовен и художествен център от европейски мащаб. Тук се ражда брънковянският стил, единственият наистина оригинален художествен стил на Румъния, който е повлиял на архитектурата, живописта и скулптурата в цяла Влашка до след 1800 г. Тук е функционирало училище по живопис, което е поляризирало всички творчески сили на епохата, училище за преписвачи, произвело изключителни ръкописи, и уникална за Югоизточна Европа в началото на XVIII век хуманистична библиотека — библиотека, подслонила печатни произведения от Базел и Париж, гръко-латински издания от времето на Луи XIV, и ръкописи, свързващи византийската традиция с великите хуманистични течения на Западна Европа.

Исторически корени и големи европейски връзки

За да разберем напълно величието на Манастира Хурези, трябва да навлезем в историческия контекст на Европа на границата между XVII и XVIII век, период, белязан от дълбоки политически, религиозни и културни трансформации. По онова време Влашко — християнско православно княжество под сюзеренитета на Османската империя — е управлявано от Константин Бранковяну, един от най-изкусните дипломати на своето време. Неговото управление, продължило от 1688 до 1714 г., представлява епоха на слава и безпрецедентно културно разцъфтяване в историята на румънците, сравнима с периода на златния век на италианския Ренесанс или с епохата на Елизабет в Англия.

Константин Бранковяну е човек на света, отгледан в духа на европейския хуманизъм от столника Константин Кантакузино, един от най-великите книжовници на времето, принадлежащ към семейство с корени в императорската византийска династия на Кантакузините. По майчина линия, Станка, дъщеря на постелника Константин Кантакузино, младият княз е роднина с императорите на Византия, а чрез образованието си — с великите европейски дворове. Неговата кореспонденция, частично запазена, разкрива дипломатически отношения с императорите от Виена (Хабсбургите), с царя на Русия, с краля на Франция (Луи XIV), с краля на Полша, с Венецианската република, с върховния понтифик от Рим, с православните патриаршии от Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим, с гръцки книжовници и с посланици на великите сили (английски, холандски, хабсбургски и венециански), акредитирани в Константинопол.

Разположено стратегически на границата между Османската империя и западния християнски свят, Влашко играе решаваща роля в европейската политика. Бранковяну води забележителна политика на равновесие между Високата порта, която изисква данък и подчинение, и християнските сили — особено Хабсбургската монархия, която току-що е възвърнала Унгария и Трансилвания от османците, и царска Русия, намираща се в експанзия към Черно море. Тази фина дипломация, базирана на разширена мрежа от агенти и куриери, превръща Бранковяну в майстор на външната политика, наречен „князът на златото" (altın bey) заради огромните суми, които предлагал на османските чиновници, за да си осигури трона.

Мястото, избрано за ктиторство, е било имение на семейството Бранковяни, закупено от Константин през 1685 г., три години преди качването на трона, когато е заемал длъжността голям спатарий. Там вече е съществувал скит с храма на Свети Йоан Кръстител, под грижите на игумена Йоан. През втората година от управлението си, през 1690 г., Бранковяну полага основите на новия манастир, както гласи хрисовът на основаването: „Във втората година от нашето управление, положихме основа и започнахме да градим манастир...". Строителните работи се развиват между 1690 и 1697 г., под надзора на роднини на ктитора: първо Първу Кантакузино, голям столник и същевременно архитект и стенописец, на когото след смъртта му през 1691 г. наследява Черника Щирбей, бивш голям оръжейник.

Майсторите, създали този шедьовър — Манеа, водачът на зидарите, Истрать дърводелецът и Вукасин Караджа каменоделецът — са увековечени чрез живопис в преддверието на голямата църква, доказателство за признателността на ктитора към тяхното изкуство. Те са били подтикнати от универсалистичния дух на Бранковяну и от желанието му да създаде „царска лавра", която да съперничи с големите манастири на християнския Изток — с Атон, със Синай, с манастирите от Константинопол и Йерусалим.

Милостта на Бранковяну не познавала граници. Парите и даренията му се изливали към всички патриаршии и православни манастири на Изтока. На Атон той е оказал финансова помощ на девет от двадесетте атонски манастира, сред които и Великата лавра. Построил или реставрирал църкви на Синай (Света Екатерина, 1700), в Константинопол (Свети Никола в квартал Галата, Панагия, 1697; Панагия Камариотиса на остров Халки), на остров Проти (Преображение, 1703), в Трапезунд (манастирът Сумела), в Грузия, в Епир, в Ливан. Тази меценатска дейност поставя Бранковяну в редиците на великите християнски ктитори на Източна Европа, наред с московските царе или с кралете на Полша, защитавайки православието пред натиска на османците, но и на католическия унитизъм и реформаторския протестантизъм в Трансилвания.

Онова, което прави Манастира Хурези наистина европейски паметник, е именно този културен синтез, който той въплъщава. Брънковянският стил, роден тук, е мост между Запад и Изток. Неговата архитектура съчетава организиращите принципи на италианския Ренесанс — пропорционалност, ясна геометрия, симетрия — с типичното за големите атонски манастири и с венециански и османски влияния. Най-силното влияние, обогатяващо пост-византийската традиция на епохата, се упражнява от така наречената Итало-критска школа, развита в Крит по времето на венецианското господство, която е внесла в православното изкуство елементи на късния Ренесанс и на западния барок.

Преддверието на голямата църква, с десетте си колони от издялан камък и капители, вдъхновени от стила на Ренесанса, напомня лоджиите на венецианските палати по Канал Гранде — на Ка' д'Оро или на дворците по брега на лагуната — докато декорацията с трилистни арки и преплетени растителни мотиви издава османски и персийски влияния. Стенописът, извършен между 1692 и 1694 г. от гръцкия майстор Константинос — основател на прочутата хурезка школа по живопис — заедно с Йоан, Андрей, Стан, Неагое и Йоаким, представя уникален синтез между византийската иконографска традиция и естетиката на италианския Ренесанс, с персонажи, облечени в облекла, вдъхновени от критското изкуство, обогатени с растителни орнаменти от западно бароково влияние.

Тази хурезка школа по живопис е поляризирала в даден момент всички местни творчески сили, давайки раждане на течение и художествена общност, в рамките на която се е кристализирал брънковянският стил. Оттук майсторите, обучени в Хурези, са заминали да рисуват манастирите Половраги, Маму, Сурпатуле, Козия, Говора, както и скитовете Фелделшою и Съръчинещи, разпространявайки в цяла Олтения и Мунтения художествения език, роден в тази подбалканска поляна.

Библиотеката на манастира, събрана от ктитора и от живеещите книжовници, е била в началото на XVIII век една от най-богатите и ценни в Югоизточна Европа. Тя е съдържала класически произведения на античността — Одисеята на Омир (отпечатана в Базел през 1541), Трагедиите на Еврипид (Базел, 1551), Новелите, добавени от Юстиниан I Велики към неговия Кодекс (Париж, 1568) —, трудове на византийските историци (Ана Комнина, Лаоник Халкокондил, Йоан Зонара, Константин Манас), гръко-латински издания от колекцията на Дю Канж, отпечатани при Луи XIV, както и 38 ръкописа и 393 печатни книги на различни езици, пренесени от учения Г. А. Токилеску през 1885 г. за Националния музей. Сред тях са били и прочутите календари на Бранковяну от годините 1693, 1695, 1701 и 1703, както и един хубав поменик. Надпис от 1708 г., намиращ се над вратата на сградата на библиотеката, гласи: „Библиотека на желана душевна храна, този дом на книгите кани към мъдро изобилие". Тази библиотека е била уникална за Югоизточна Европа в началото на XVIII век, истински център на хуманизма, свързващ византийската традиция с великите интелектуални течения на Западна Европа.

Не на последно място трябва да се отбележи прякото западно художествено принос: портретът на Бранковяну, извършен от венецианеца Алесандро дела Вия, деятел във Венеция, го представя във водаческата поза, типична за монарсите от епохата на ранния барок, с ориенталски елементи в облеклото — доказателство за интереса, който европейските дворове проявявали към този влашки княз. Впрочем, Бранковяну е имал връзки с многобройни европейски художници и интелектуалци, а в двора му в Букурещ и в Хурези са работили майстори, доведени от Италия, Гърция и Влашките земи.

Архитектурен шедьовър и художествено наследство

Манастирският комплекс в Хурези се простира на площ от около три хектара и представлява най-обширният запазен ансамбъл от средновековна архитектура във Влашко, уникат не само в румънската архитектура, но и в тази на Югоизточна Европа. Ансамбълът включва няколко компонента, всеки с изключителна художествена стойност, разположени в единна архитектурна концепция, която образува почти кръст — голямата църква е в центъра, а останалите култови сгради са по четирите страни.

Голямата църква, с храма на Светите императори Константин и Елена — честван на 21 май, изборът на храма е тясно свързан с името на ктитора —, е построена между 1690 и 1693 г. по трилистен план, развивайки модела на Епископската църква от Куртя де Арджеш в посока на по-издължени форми. Освещаването се е състояло на 8 септември 1693 г., в присъствието на митрополит Теодосий. Църквата е дълга 32 метра и висока 14 метра, с две високи многоъгълни кули — една на наоса и една на преддверието. Специфичният и новаторски елемент е отвореното преддверие, поддържано от десет къси каменни колони, с коринтски капители, вдъхновени от стила на Ренесанса, свързани в арки, съединени с дървени въжета. Над арките се намира свод, съставен от три сферични калоти, а над входа се издига камбанарията, подслоняваща четири исторически камбани, с тегла между 300 и 1000 килограма, три от които носят надпис с името на воеводата.

Фасадите на църквата са украсени с наслагени chenаре, разделени от богата ивица, и прозорци, украсени с мотив на преплетено въже. Обрамлението на входната врата е от издялан мрамор, а писанието съдържа герба на Влашко и този на семейството Кантакузино. Интериорът на църквата подслонява ценен ансамбъл от стенопис, извършен между 1692 и 1694 г., считан за един от най-важните ансамбли на пост-византийска фреска в Югоизточна Европа. Живописта включва сцени от Стария и Новия завет, вселенски събори, светци и, забележително, вотивни картини, представящи ктитора Константин Бранковяну и цялото му семейство — на източната стена на преддверието, болярите Бранковени на западната стена вдясно, а болярите Кантакузини на западната стена вляво. Уникалната галерия на тези вотивни портрети представя хора с широк политически хоризонт и книжовници, от Щербан Воевода и Константин Кантакузино Столника, до Константин Бранковяну и учените му синове.

Вътре в църквата се намира безценният иконостас, издялан от липово дърво и позлатен, произведение с несравнима стойност, дължаща се на факта, че са запазени оригиналните икони от времето на ктитора. Монументалната преграда, извършена през 1694 г., е дарение на госпожа Мария Бранковяну, съпругата на воеводата. Наред с иконостаса се забелязват красиво издяланият дървен трон (престол), носещ герба на Кантакузините, столовете и богатият полилей, всички от времето на ктитора. Сребърните свещници — от които един донесен от Венеция, а друг от Виена — също са дарения на госпожа Мария, всяко рамо носи по едно щраусово яйце. В църквата се намира и една касета, изработена от сребро и скъпоценни камъни с мощите на някои светци — Свети Пантелеймон, Свети апостол Андрей, Свети Прокопий, Света Меруния — донесени от самия воевода или от Филип Дякон.

Църквата е била предназначена да стане некропол на семейството Бранковяни и на рода му. В преддверието се намира внушителен гроб, изработен от мрамор и покрит с издялана плоча, подготвен за ктитора воевода, но който никога не е изпълнил предназначението си — Бранковяну е погребан тайно в църквата Свети Георги в Букурещ (а част от мощите му са пренесени в Хурези през 2014 г., по случай 300 години от мъченичеството). Първият игумен на манастира, архимандрит Йоан, е погребан в главната църква.

Болницата (църквата на болницата), ктиторствана от госпожа Мария през 1696 г. и завършена през 1699 г., е била стенописана от румънските майстори Предя Николае и Янаке. Има прост правоъгълен план, с многоъгълна апсида на олтара и също многоъгълна кула върху кубична основа. На западната страна е отворено преддверие, поддържано от каменни колони, а фресковата живопис, извършена от Предя и Марин през 1696-1697 г., е запазена в оптимални условия. От иконографската тема не липсват Светите императори Константин и майка му Елена, както и представяния на семейството Бранковяни.

Скитът на Светите апостоли, намиращ се на около 50 метра на север от голямата църква, е ктиторстван през 1698 г. от великия игумен Йоан Архимандрит и стенописан от Йосиф и Йоан през 1700 г. Скитът Свети Стефан, издигнат през 1703 г. по името на най-големия син на воеводата, е стенописан от Янаке, Истрать и Харинте. Параклисът, разположен в средата на западната страна и издигнат през 1697 г., се счита за един от най-представителните паметници на брънковянската епоха, притежаващ забележителна фрескова живопис, извършена от майсторите Предя и Марин.

Особена архитектурна украса, уникална във всички румънски манастири, е Беседката на Дионисий Бълаческу, издигната между 1725 и 1753 г. от игумена Дионисий Бълаческу, способен игумен и истински ктитор, обичащ изкуството. Извършена от каменоделеца Йосиф, беседката е разположена на западната страна на килията, към южния край, и е украсена с издялани в камък колони и балюстради, богато орнаментирани с растителни мотиви — истинска каменна дантела, в която са вградени хералдически знаци. Решена обемно и скулптурно в духа на барока, беседката се превръща в модел, илюстриращ изкуството и архитектурата на пост-брънковянската епоха.

В бившите господарски къщи — разположени на южната страна, на етажа, съставени от красиво сводести зали със сферични калоти върху дълги арки, поддържани от монументални каменни колони с издялани капители и бази — днес е изложена изключителна музейна колекция. Църковният музей на Манастира Хурези, уреден в три зали, подслонява стари икони, рисувани върху дърво, редки книги, сребърни свещници, литургични тъкани, бродерии и други култови предмети, повечето датиращи от XVI-XIX век. Сред изключителните експонати е един епитрахил, изработен в хурезката бродерска работилница, украсен с шест регистъра, илюстриращи Деисис и Богородица на трон, апостолите Петър и Павел заедно със Светите императори Константин и Елена, църковните йерарси, четиримата евангелисти и военните светци, както и Константин Бранковяну със синовете си Константин и Стефан и госпожа Мария със синовете си Раду и Матей — едно пищно произведение, богато украсено с растителни и цветни мотиви, извършено със златно сребърно влакно и перли.

Легенди, личности и повратни моменти

Историята на Манастира Хурези е неразривно свързана със съдбата на неговия ктитор Константин Бранковяну, чийто живот и смърт дълбоко са белязали европейското съзнание на християнския Изток. Според местната традиция името „Хурези" произлиза от бухалите — нощни птици с особено оцветено оперение — които пеели в нощите, когато майсторите, платени от Бранковяну, работели по издигането на манастира. Разказва се, че поради бдителността на турците строителите били принудени да работят повече нощем, когато се чували само виковете на тези птици, а тишината на мястото била нарушавана само от тяхната песен.

Писанието над вратата на голямата църква, частично запазено, изразява святото желание на ктитора, заемайки думите на Псалмопевеца: „Няма да вляза в дома на къщата си, няма да се кача на леглото си за почивка, няма да дам сън на очите си и дрямка на клепачите си, нито почивка на слепоочията си, докато не намеря място за Господа и дом за Бога на Яков". Тази молитва, изречена от един воевода, знаещ, че съдбата му е несигурна пред подозренията на османците, придобива пророческо измерение.

Драмата от живота на Бранковяну се разиграва в Константинопол, столицата на Османската империя. През април 1714 г., в навечерието на Великден — момент с мощно символно натоварване — воеводата е низвергнат (отстранен) и отведен в Константинопол заедно с цялото си семейство и с верния си съветник Янаке Въкареску. Там е подложен на разследване, мъчения и унижения, обвинен в тайни връзки с враговете на Портата — с хабсбургите от Виена, с царска Русия, с Полша и с Венеция — в кореспонденция с Виена и Москва, на които би предоставял информация за османците, в купуване на имения и строене на дворци в чужбина, в депозиране на пари в банките на Виена и Венеция, и дори в сечене на монети с неговия образ.

На 15 август 1714 г., в деня, в който навършва 60 години — и който съвпада с празника на Успение Богородично, покровителката на неговото ктиторство в Хурези — Константин Бранковяну е екзекутиран чрез обезглавяване в Константинопол, заедно с четиримата си синове: Константин (на 20 години), Стефан (на 18 години), Раду (на 11 години) и Матей (на 3 години), както и с съветника Янаке Въкареску. Преди екзекуцията им е предложена милост, ако приемат да се обърнат към исляма — предложение, което те отказват с достойнство, оставайки твърди в православната вяра. Телата им са хвърлени в морето, а няколко вярващи рибари успяват да извадят тялото на воеводата, което е погребано тайно в неговото ктиторство на остров Халки.

Това мъченичество превръща семейството Бранковяни в символ на християнското съпротивление пред османския гнет, а паметта му остава жива в европейското съзнание на православния Изток. През юни 1992 г. Румънската православна църква канонизира Константин Бранковяну и четиримата му синове, заедно със съветника Янаке, установявайки 16 август като ден за честване в Православния календар. През 2014 г., по случай 300 години от мъченичеството в Константинопол, част от мощите на воеводата са пренесени в Манастира Хурези, отбелязвайки по този начин духовното му завръщане в ктиторството, което той толкова много е обичал.

След смъртта на ктитора манастирът познава смутни времена. По време на австро-турската война от 1716-1718 г., след това в резултат на земетресението от 1738 г. и особено по време на руско-турската война от 1787-1789 г., когато Румънските княжества са превърнати в бойно поле, ансамбълът в Хурези е окупиран от османски войски, които превръщат църквата, болницата и останалите скитове в затвор и конюшня. Оригиналните фрески са почернели от дима на огньовете, запалени от войниците, изисквайки по-късни щателни реставрации.

След 1827 г., когато великият бан Григорие Бранковяну, правнукът на воеводата, предприема необходимите ремонти, и след разширенията, извършени от игумена Хрисант между 1829 и 1854 г., манастирът е реставриран през 1907-1912 г. и отново през 1954-1964 г. Голяма реставрация се състои между 1960 и 1978 г., когато бившите господарски къщи са превърнати в музей. През 1872 г. манастирът преминава от общността на монасите към общността на монахините, оставайки и днес активно женско манастирско селище, грижливо поддържано от общността на монахини.

Забележителна личност е игуменът Дионисий Бълаческу (1753), на когото се дължи Беседката, носеща неговото име — уникална конструкция в румънската манастирска архитектура, блестящ пример за бароково изкуство в камък. Друг паметен игумен е архимандрит Йоан, първият игумен на манастира, който е взел пряко участие в строежа на ансамбъла и който е ктиторствал Скита на Светите апостоли.

Практически пътеводител за посещение и преживяването на днешния турист

Манастирът Хурези днес е активно манастирско селище, общност на монахини, отворено за посетители от цял свят. За европейския пътешественик, желаещ да открие този паметник на световното наследство, преживяването започва още по националния път DN 67, свързващ Ръмнику Вълча с Търгу Жиу. При излизане от град Хорезу — известен в цял свят със своята керамична традиция, включена и тя в нематериалното наследство на ЮНЕСКО — указателите водят към село Ромъний де Жос и към Улица на манастира. Достъпът е улеснен за всякакъв автомобил, а паркирането е налично в зоната за достъп, макар че през уикендите, празниците и в туристическия сезон може да стане претъпкано.

Входът в двора на манастира е безплатен, а доброволните дарения са добре дошли и допринасят за поддръжката на комплекса. Взима се малка такса за заснемане вътре (около 5 лея). Програмата за посещение обикновено е всеки ден между 8:00-20:00 часа през лятото и 9:00-17:00 часа през зимата, а програмата на музея — разположен в бившите господарски къщи на южната страна, на етажа — е ориентировъчна между 09:00 и 19:00 часа, като се препоръчва да проверите при пристигане. За допълнителна информация можете да се свържете с манастира на телефон 0250.860.071 (лице за контакт: майка Екатерина).

Препоръчителното време за пълно посещение е минимум 60-90 минути, но за да се насладите напълно на целия комплекс — голямата църква, болницата, двата скита, параклиса, беседката на Дионисий и музея — е препоръчително да отделите между час и половина и два часа. Посетителите са помолени да спазват прилично облекло, подходящо за активно православно култово място, и да спазват правилата за заснемане, изложени на място. Участието в религиозните служби — особено във Вечерня или в Литургия — предлага особено духовно преживяване, позволяващо слушане на византийски песнопения в архитектурна рамка от XVII век.

Преживяването на посетителя започва с преминаване под свода на камбанарията, през голямата дървена порта, окована с желязо, запазена в оригиналния си вид. Вътрешният двор, бавната разходка разкрива изключителната кохерентност на ансамбъла: преддверията с арки, издяланите колони, прозорците с мотив на преплетено въже, многоъгълните кули, издигнали се към небето. Голямата църква, с храма на Светите императори Константин и Елена, впечатлява с хармоничните си пропорции и с богатата декоративност на фасадите. Вътре оригиналните фрески от 1692-1694 г. създават атмосфера на дълбока благоговейност, докато позлатеният от липа иконостас, воеводският трон с герба на Кантакузините и сребърните свещници — донесени от Венеция и Виена — разкриват изтънчения вкус на ктитора и връзките му с големите културни центрове на Европа.

Посещението на болницата, по-малко известна, но също толкова художествено ценна, предлага възможност да се възхитите на фресковата живопис на майсторите Предя и Марин. Скитът на Светите апостоли и Скитът Свети Стефан, разположени в близост, допълват образа на манастирски комплекс с изключителна широта. Беседката на Дионисий, с каменната си дантела и с вградените хералдически знаци, е архитектурна изненада, която пленява погледа на всеки любител на изкуството. Музеят, уреден в три зали от бившите господарски къщи, подслонява колекции от икони върху дърво, редки книги, култови предмети и парчета литургична бродерия, повечето датиращи от XVI-XIX век, предлагайки перспектива върху богатото наследство, натрупано през вековете.

Главните празници, на които си струва да присъствате, са храмовият празник на манастира — 21 май, Светите императори Константин и Елена — и денят на Свети Константин Бранковяну — 16 август, когато се чества заедно със синовете му и със съветника Янаке. Също така участието във вечерната служба или в Литургия предлага възможност да се слушат византийски песнопения в автентична обстановка, далеч от туристическата тълпа.

Манастирът Хурези се вписва в изключителен културен маршрут на Подбалканска Олтения. В близост се намират многобройни други манастири и скитове с ценност: Манастирът Козия, Манастирът Говора, Манастирът Бистрица, Манастирът Арнота, Манастирът Динтр-ун Лемн (с първата каменна дървена църква в света), Манастирът Пътрунса, Манастирът Половраги, Курортът Бъйле Олънещи и Курортът Бъйле Говора. Град Хорезу, с керамичната си традиция, вписана в нематериалното наследство на ЮНЕСКО, предлага възможност за закупуване на традиционни керамични предмети, изработени от местни майстори по вековни техники.

За тези, които желаят да изследват по-дълбоко европейските връзки на това място, се препоръчва посещението на град Ръмнику Вълча (на около 50 км източно), с Историческия музей на окръга и с многобройни други исторически паметници, или на град Търгу Жиу, с ансамбъла от скулптури, извършен от Константин Бранкуш — друг гигант на румънската култура, който, подобно на Бранковяну, успява да създаде мост между местната традиция и универсалното изкуство.

Манастирът Хурези остава, през всички тези векове, място, където историята на Европа — с нейните велики империи, с нейния Ренесанс, с нейния барок, с нейната религиозна драма и с нейните хуманистични стремежи — се среща с дълбоката духовност на православния Изток. За днешния европейски посетител прекрачването на портата на този манастир означава навлизане в светилище на общата културна памет, където всеки камък, всяка фреска, всяка икона и всяка стара книга говори за цивилизация, знаела да съчетае вярата с красотата, традицията с иновацията, Изтока със Запада.