Кралският дворец (Национален музей на изкуството на Румъния)

Завладяващо въведение и универсална стойност

На булевард „Каля Викторией", там където Букурещ се издига с най-голямата си архитектурна гордост, се извисява, доминирайки целия площад, сграда, която е била свидетел на почти два века от историята на един народ и на един континент: Кралският дворец, днес седалище на Националния музей на изкуството на Румъния. За европейския пътешественик, който прекосява тази артерия, наричана някога „Малкият Париж", дворецът не е просто впечатляващ паметник сред останалите — той е истински палимпсест на самата Европа, крайъгълен камък, където се срещат, ред по ред, фанариотският вкус на XIX век, държавната амбиция на една немска династия, френската елегантност на Бел Епок, драмата на Втората световна война, комунистическата трагедия и накрая демократичното възраждане от 1989 година. Да прекрачиш прага на тази сграда означава, в същността си, да изминеш историята на начина, по който една периферна страна от Югоизточна Европа е изградила, с упоритост, своето място в концерта на европейските нации.

Универсалната стойност на Кралския дворец се крие именно в тази уникална способност да е бил, редом, боерски конак, княжески двор, кралска резиденция на призната на Берлинския конгрес страна, седалище на кралска диктатура, комунистически „Дворец на републиката", театър на Революцията от 1989 г. и накрая храм на изкуството, отворен за всички — трансформация, която отразява, в умален мащаб, големите метаморфози, през които е преминала самата Европа през последните двеста години. Пред него се издига конната статуя на крал Карол I, а в непосредствена близост блестят Румънският атеней, Дворецът на CEC и Ставрополският манастир — ансамбъл, който прави от този площад (преименуван на Площад на революцията след 1989 г.) една от най-гъстите концентрации на европейско наследство в цялата столица. Кралският дворец не е, следователно, просто музей сред останалите: той е място, където изкуството, властта и паметта на Европа се срещат под един покрив.

Исторически корени и големи европейски връзки

От боерски конак до княжески двор (1812–1866)

Историята започва в разгара на фанариотската епоха, в Букурещ, намиращ се в западния му край, на така наречения Мост Могошоая — старата Каля Викторией от по-късно. Между 1812 и 1815 г. великият логофет и просветен боер Динику Голеску, една от най-блестящите фигури на влашката елита, издига тук пищна къща в неокласически стил, с един етаж и не по-малко от 25 стаи — впечатляващ брой за букурещкия свят от онези години. Голеску е човек на автентична европейска отвореност: мемоарист на пътуванията си („Записки от моето пътуване"), брат с други протагонисти на движението на пащоптистите, той принадлежи към онова поколение боери, които гледат към Париж, Виена и Санкт Петербург за модели на модернизацията. Неговият дом — „аз градя за бъдещите поколения", пише той на баща си — е замислен като салон на букурещките елити, пространство на просветителския разговор в свят, все още доминиран от ориенталската традиция на фанариотските дворове.

След смъртта на Динику, през 1830 г., наследниците продават къщата на държавата (през 1833 г.), която инсталира тук централната администрация, а през 1837 г. княз Александру Димитрие Гика я издига в ранг на Княжески двор — първата стъпка към сакрализацията на пространството. При Гика и при неговите наследници — Георге Бибеску и Барбу Щирбей — старата боерска къща придобива валенции на дворец: салонът на етажа е превърнат в Тронна зала, а декорацията — мебели, тъкани, предмети на изкуството — следва модата на малките френски дворци, в непрекъснат диалог с големите дворове на Европа. Реновациите от 1854–1855 г., по време на управлението на Щирбей, консолидират тази съдба. Когато през януари 1859 г. двете румънски княжества — Молдова и Влашко — се обединяват под скиптъра на Александру Йоан Куза, къщата на Моста Могошоая става, естествено, резиденция на първия княз на румънската национална държава. Обединението от 1859 г. се вписва перфектно в голямата европейска история на епохата: това е същото десетилетие, в което Гарибалди и Кавур обединяват Италия (Кралство Италия е провъзгласено през 1861 г.), а в следващото десетилетие Бисмарк ще осъществи обединението на Германия. Румъния изковава, по този начин, на Каля Викторией, своята собствена „епоха на националните обединения".

Навлизане в кралска Европа: Карол I и раждането на Кралството (1866–1914)

Повратният момент идва през февруари 1866 г., когато „чудовищна" коалиция от либерали и консерватори отстранява Куза, а страната — намираща се в опасност от разпадане, както показват и съперничествата между съседните велики сили — търси чуждестранен княз. Изборът пада върху Карл фон Хохенцолерн-Зигмаринген, 26-годишен младеж от католическия, швабски клон на старата династия Хохенцолерн — същия дом, от който произхожда и кандидатът за испанския трон, чийто отказ от страна на Франция предизвиква, няколко години по-рано, Френско-пруската война от 1870 г. На 10 май 1866 г. княз Карл влиза в Букурещ и е инсталиран именно в бившата къща на Динику Голеску — Николае Голеску, син на основателя, генерал и член на Княжеското наместничество, е този, който ръководи церемонията. От този момент съдбата на двореца се слива с тази на династия, която ще управлява 81 години, и с тази на амбицията на една държава да консолидира своята независимост спрямо Османската империя.

Карол I е бил, по същество, крал-архитект на европейската модернизация на Румъния. При неговото управление старата къща става твърде малка за едно кралство в развитие: след провъзгласяването на независимостта (9/21 май 1877 г.) и пълното ѝ признаване на Берлинския конгрес от 1878 г. — онзи „почтен търговец" на Европа, където Бисмарк, Дизраели, Андраши и Горчаков преначертават картата на Балканите, наред с независимостта на Сърбия и Черна гора и създаването на България — Карол получава титлата Кралско височество и на 15 март 1881 г. Конституцията е изменена, за да стане Румъния кралство. Карол е провъзгласен за крал на 26 март 1881 г. и коронясан на 10 май 1881 г., носейки корона, излята от стоманата на пленено турско оръдие при Плевен — символичен жест, който напомня за „Желязната корона" на италианските крале, двете родени от огъня на войните за национално обединение. По време на Войната за независимост от 1877–1878 г. Карол командва лично, наред с цар Александър II и великия княз Николай, съюзните руско-румънски войски при Плевен — епизод, който поставя младото кралство на преден план в европейската военна история на епохата.

Самият дворец се трансформира при Карол I в паметник на кралската амбиция: между 1882 и 1885 г. френският архитект Пол Готеро — този, който щеше да издигне и Двореца на CEC отсреща — добавя централното тяло с Тронната зала и тържествените зали, а през 1885 г. чешкият архитект Карел Лиман, прочут с дворците Пелеш и Пелишор в Синая, увенчава ансамбъла със северното крило, „крилото на Атеней". През 1882 г. Кралският дворец се сдобива с първата електрическа осветителна инсталация в Букурещ — знак за решителното навлизане на страната в европейската модерност. Пътят пред него е преименуван, в същата 1878 г., на Каля Викторией, а пред двореца се издига, през 1939 г., конната статуя на краля, дело на хърватския скулптор Иван Мещрович — открита на Националния празник, в присъствието на крал Карол II и младия велик княз Михай. Оригиналната статуя щеше да бъде претопена от комунистите през 1948 г., а през 2010 г. щеше да възкръсне, по модела, запазен от семейството на художника, дело на скулптора Флорин Кодре.

Между демокрация, кралска диктатура и война (1918–1947)

След Първата световна война — в която Румъния, влязла на страната на Антантата през 1916 г., плаща огромна цена, но излиза с обединените исторически провинции в „Велика Румъния" — дворецът навлиза в нова фаза от своята съдба. Крал Фердинанд I и кралица Мария — Мария фон Сакс-Кобург и Гота, внучка на кралица Виктория и на цар Александър II Руски, дъщеря на херцог Алфред от Единбург — са короновани за крале на цяла Румъния в Алба Юлия, на 15 октомври 1922 г., в церемония, която поставя страната в редиците на новите държави на Европа, пренаредена от системата от Версай, наред с възкръснала Полша, Чехословакия и Югославия. Кралица Мария, с нейния изискан британски вкус и страст към изкуството, става истинският „архитект" на последния голям проект за разкрасяване на двореца: след опустошителния пожар в нощта на 7/8 декември 1926 г., който унищожава горния етаж на централното тяло (само голямото мраморно стълбище оцелява), тя координира, по нейни указания, плановете на архитектите Н.Н. Ненчулеску и Карел Лиман, а при сина си, крал Карол II, реконструкцията от 1930–1937 г. — ръководена от архитектите Артур Лоренц и Н.Н. Ненчулеску, с кралица Мария, лично надзираваща декорацията на интериорите — дава на двореца сегашната му форма: сграда във формата на буквата U, с централно тяло и две странични крила, южното наречено „крило Крецулеску" по името на съседната църква. Старата къща на Динику Голеску е разрушена, а на нейно място се издига южното крило, предназначено още от тогава да приютява музейни пространства.

Същият период носи обаче и сянката: кралската диктатура на Карол II (1938–1940) превръща двореца в инструмент на авторитаризма, в момент, когато цяла Европа се плъзга към фашистки режими — от Италия на Мусолини до хитлеристка Германия, от Испания на Франко до Португалия на Салазар. Карол II абдикира на 6 септември 1940 г. в полза на сина си, младия Михай I. А на 23 август 1944 г., в разгара на войната, крал Михай — последният жив крал, който щеше да управлява страна във Втората световна война — извършва държавен преврат срещу маршал Йон Антонеску и обръща Румъния на страната на Съюзниците, в жест, който напомня за италианското примирие от 1943 г. и който ще му донесе след войната отличия от Съединените щати и Съветския съюз едновременно. Отмъщението не закъснява: на 24 август 1944 г. Луфтвафе бомбардира двореца като репресия — сградата остава необитаема, а вилата зад нея, „Новата къща", където всъщност живее кралското семейство, е разрушена до основи. Дворецът, символ на съпротивата на краля срещу нацизма, става по този начин и сам жертва на европейската война.

Епохата на „Двореца на републиката" и Революцията (1948–1989)

След 30 декември 1947 г. — денят на принудителната абдикация на крал Михай I, изтръгната под заплахата на съветския емисар Вишински и на комунистическото правителство на Петру Гроза, в сценарий, който се разиграва в същия период в Полша, Унгария, Чехословакия и България — монархията е премахната, а Румъния става Народна република. Кралският дворец е преименуван, в опит за изтриване на паметта, „Дворец на републиката", а приемните зали на централното тяло са приписани на Държавния съвет — нещо като комунистическо президентство. През 1948 г., с решение на Министерския съвет, дворецът преминава в управление на Министерството на изкуствата, с перспективата за създаване на национален музей на изкуството; институцията възниква през 1948 г. и се отваря за публиката през 1950 г., с Националната галерия, последвана през 1951 г. от Галерията на европейското изкуство. Трансформацията на кралска резиденция в публичен музей се вписва в древна европейска традиция — същата, чрез която императорските колекции на Хабсбургите станаха Kunsthistorisches Museum във Виена, тези на Романовите — Ермитажа в Санкт Петербург, а тези на Бурбоните и на папата — Лувъра и Прадото. Зад двореца се издига, между 1959 и 1960 г., Залата на двореца, огромната конгресна зала на комунистическия режим — отделна сграда, с която пътешественикът не трябва да бърка самия дворец.

В продължение на четири десетилетия дворецът оцелява като парадоксален декор: музей на изкуството в едното крило, седалище на комунистическата власт в другото. Пред него, на 8 ноември 1945 г., се провежда прочутата студентска демонстрация по случай именния ден на крал Михай — едно от първите знаци на антикомунистическата съпротива. А отсреща, в сградата на Централния комитет на Румънската комунистическа партия, се подготвя последният акт. През декември 1989 г., докато цяла Европа става свидетел на падането на Берлинската стена и на Velvet Revolution в Прага, Румъния изживява своята собствена революция. В нощта на 22–23 декември 1989 г. дворецът е хванат в кръстосания огън между армията и верните на диктатурата части: сградата е повредена в размер на около 80%, над хиляда произведения на изкуството са повредени или унищожени, а по стъклата на Стълбището на войводите остават и до днес следите от куршуми. Площадът на двореца става Площад на революцията — име, което го вписва в редиците на големите европейски площади на свободата, наред с Вацлавския площад в Прага или Гданск. През 1990 г., с правителствено решение, цялата сграда е приписана на Националния музей на изкуството на Румъния, а след десетилетие на реставрации музеят се отваря отново постепенно, започвайки от 2000 г.

Архитектурен шедьовър и художествено наследство

Архитектура: европейският неокласицизъм в кралски ключ

Сградата, която виждаме днес — завършена през 1937 г., по плановете на архитекта Н.Н. Ненчулеску, с приноса на Артур Лоренц и с декорацията, надзиравана от кралица Мария — е израз на една последователна европейска визия: неокласически дворец във формата на буквата U, с монументално централно тяло, фланкирано от две странични крила, разгърнато на пет нива, около открит двор на честта към булевард Каля Викторией. Фасадата, ритмувана от колони и pilasтри, запазва равновесието и трезвостта на френския класицизъм, докато южното крило — „крилото Крецулеску", издигнато на мястото на бившата къща Голеску — и северното крило — „крилото на Атеней", добавено още през 1885 г. от Карел Лиман — му придават онзи симетричен, внушителен силует, характерен за големите династични резиденции на Централна и Югоизточна Европа: от виенския Хофбург до Кралския дворец в Мадрид, от Квиринала до Кралския замък в Прага. Главният вход води в осмоъгълен вестибюл, декориран в неовизантийски стил — почит към православната традиция и, по-широко, към византийското наследство на румънското пространство, в диалог с шедьоври като Ставрополския манастир, намиращ се на няколко крачки. Отвъд него се разгръща поредица от церемониални пространства, които се издигат по вертикалата на сградата, от приемане до апотеоз: Официалният хол, Стълбището на войводите, Тронната зала. В лявото крило пространствата са посветени на музея, наред със зала за музика — Аудиториум — с около 500 места, която продължава музикалната традиция на зоната, тясно свързана с Румънския атеней отсреща, светилището на Филхармонията „Джордже Енеску".

Исторически пространства: Тронната зала, Кралската трапезария, Стълбището на войводите

Днешният посетител може да премине, в обичайната програма на музея, най-важните церемониални стаи на бившия дворец — пространства, реставрирани с усърдие в продължение на повече от десетилетие и отворени отново за публиката през 2013 г., след като през май 2021 г. в Тронната зала е донесен, след повече от седем десетилетия, тронът, използван от всички крале на Румъния. Стълбището на войводите — „Стълбата на честта" на двореца — е шедьовър само по себе си: монументално, изградено от карарски мрамор, увенчано от фреската „Апотеоз" на Артур Верона, която представлява алегорично Великото обединение, и от фриз от релефни медальони, дело на скулптора Корнел Медреа, изобразяващи войводи и крале на Румъния. По стъклата му и днес могат да се видят следите от куршуми от декември 1989 г. — исторически белег, нарочно оставен видим. Горе, Тронната зала е доминирана от монументалния кралски герб, фланкиран от портретите на крал Карол I и крал Фердинанд I, дело на художника Аурел Борденаке от 1934 г. На партера Кралската трапезария впечатлява с касетния си таван в английски стил Робърт Адам — отпечатък от британския вкус на кралица Мария, внучка на кралица Виктория — с настилката от шарен френски и белгийски мрамор и с камините от мрамор от Рушчица. Тези стаи не са просто декори: те са сцената, на която са се разигравали моментите на апотеоз на съвременната румънска държава, от кралските аудиенции на XIX век до официалните церемонии на междувоенния период.

Музейната съкровищница: от кралската пинакотека до универсалното наследство

Националният музей на изкуството на Румъния приютява днес над 70 000 експоната, организирани в две големи постоянни галерии — Националната галерия и Галерията на европейското изкуство — към които се добавят колекции от декоративно изкуство, ориенталско изкуство и оръжия, както и три музея-сателити в града: Музеят на колекциите на изкуството (в бившия Румънски дворец на булевард Каля Викторией № 111), Музеят К.Х. Замбачан и Музеят Теодор Палади. Ядрото на Галерията на европейското изкуство представлява личната колекция на крал Карол I — с над шест картини на Ел Греко, Тициан, Брюгел, Ван Дайк и един Рембранд в patrimониума — която суверенът, чрез завещанието си от собствена ръка от февруари 1899 г., е завещал „завинаги" на Румънската корона. Днес, в залите на бившия дворец, европейският пътешественик се среща, рамо до рамо, с шедьоври, подписани от Доменико Венециано, Антонело да Месина, Якопо Басано, Бронзино, Тинторето — чиято „Благовещение" е едно от най-ценните платна на галерията — Лука Джордано, Лукас Кранах Стари, Ханс фон Аахен, Рубенс, Питер Брюгел Стари и Млади, Рембранд („Аман, молещ за прошка на Естир"), три платна на Ел Греко (между които „Поклонението на пастирите", произхождащо някога от главния олтар на църквата на Колежа на Въплъщението в Мадрид), Ван Дайк, после френската школа от Пусен, Шарден, Енгр и Давид до Моне, Синяк, Сислей, Дьолакроа и Коро, наред със скулптура от Роден, Бурдел, Дало и Камий Клод. Колекция от икони и руска живопис от XV–XVIII век, с творби на Тропинин, Малявин и Айвазовски, допълва портрета на една християнска и имперска Европа. Националната галерия предлага, от своя страна, най-обширната колекция от румънско изкуство в страната: Галерията на старото румънско изкуство — около 900 експоната, икони, литургични бродерии и култови предмети от XIV–XVIII век, произхождащи от Влашко, Молдова и Трансилвания, свидетели на изкуството от брънковенската епоха и на постбрънковенската школа — и Галерията на модерното румънско изкуство, от Николае Григореску, Йон Андрееску и Теодор Аман до Лучиан, Бранкуши, Тоница и Палади. Фондът на музея пази и следите от първия букурещки музей на изкуството, основан през 1836 г. при училището на манастира Свети Сава от художника Карол Валщайн, както и даренията на големи колекционери като Анастасие Симу, Александър Сен-Жорж или семейството Калиндеру. В Музея Замбачан посетителят може да се наслади, от своя страна, на френски импресионизъм и постимпресионизъм — Сезан, Реноар, Сислей, Писаро, Дьолакроа, Коро — наред с Пикасо и Матис, в пряк диалог с големите парижки колекции. Погледнат от тази перспектива, Кралският дворец се явява като румънското звено на една европейска верига: веригата, чрез която кралските пинакотеки на континента — от Уфици до Ермитажа, от Прадо до Gemäldegalerie в Берлин — станаха наследство на всички.

Легенди, личности и повратни моменти

Кралица Мария и „Малкият Париж"

Ако един персонаж олицетворява европейския дух на двореца, това е кралица Мария. Внучка на кралица Виктория и на цар Александър II, отгледана в Истуел Парк в Англия, Мария донася в Букурещ не само европейско династично име, а цял един свят на вкус, чувствителност и културна дипломация. Тя е тази, която лично надзирава декорацията на реконструираните интериори през 30-те години, избирайки стила Адам за Кралската трапезария и оркестрирайки декор, в който неокласицизмът, неовизантизмът и румънската народна традиция се преплитат. Под патронажа ѝ и на крал Фердинанд — короновани в Алба Юлия през 1922 г. — Букурещ познава прочутия си период на „Малкия Париж", а булевард Каля Викторией, с Кралския дворец, Атеней на Албер Гальерон, Двореца на CEC на Готеро, кафенетата и книжарниците си, става оста на една цивилизация на елегантността, намираща се в постоянен диалог с Париж, Виена и Лондон. Легендата разказва, че кралица Мария желаела всяка зала на двореца да разказва история; днешният посетител може все още да усети нейното присъствие във всеки детайл на декора.

24 август 1944: бомбардировката на Луфтвафе

Един от най-драматичните епизоди от историята на двореца остава денят 24 август 1944 г., два дни след държавния преврат на крал Михай срещу режима на Антонеску. Германската авиация, като репресия за обръщането на оръжията на Румъния срещу бившия съюзник, бомбардира центъра на Букурещ, а дворецът — символ на решението на краля да спаси страната от нацисткото бедствие — е тежко поразен. Сградата става необитаема, а „Новата къща" отзад, действителното жилище на кралското семейство, е напълно унищожена. Крал Михай, който щеше да стане последният крал на Румъния и, десетилетия по-късно, последният оцелял сред държавните глави от Втората световна война, продължава да упражнява функциите си от Двореца Елисабета. Дворецът на булевард Каля Викторией щеше да си възвърне блясъка си само след войната, под нов политически ред.

Декември 1989: дворецът в огъня на Революцията

Пет десетилетия по-късно дворецът щеше отново да бъде свидетел на исторически завой. През декември 1989 г., докато Николае Чаушеску произнася последната си реч от балкона на Централния комитет — сградата отсреща —, тълпите скандират „Долу диктатора!", а дворецът, хванат между огъня, гореше. В нощта на 22–23 декември сградата е повредена в размер на около 80%, а над хиляда произведения на изкуството са повредени или унищожени; огънят се разпространява през крилата, а по стените на Стълбището на войводите остават, като мълчаливо свидетелство, следите от куршуми. В същите дни, отсреща на площада, Централната университетска библиотека „Карол I" също гореше, с над 500 000 книги унищожени — загуба, която дълбоко беляза културната памет на града. Отварянето отново на музея, след десетилетие на реставрации, започвайки от 2000 г., и отварянето отново на историческите пространства през 2013 г. бяха, по свой начин, акт на демократична устойчивост: дворецът, изгорял два пъти в историята си (1926 и 1989), възкръсва всеки път по-хубав, както се случва с големите паметници на Европа, оцелели през войните.

Декември 2017: последната спирка на крал Михай

Последната кралска глава на двореца се пише през декември 2017 г., когато крал Михай I — този, който 73 години по-рано бил принуден да абдикира, на 30 декември 1947 г., на 26-годишна възраст — се завръща за последен път в Тронната зала. Монархът, починал на 5 декември 2017 г. в Обон, Швейцария, на 96-годишна възраст, е докаран в страната и положен, между 13 и 16 декември, в Тронната зала на булевард Каля Викторией — същото място, където бил положил клетва на 19 години, през 1947 г. Десетки хиляди румънци стояха на опашка денонощия, за да му отдадат последна почит, а на погребенията в Куртя де Арджеш присъстваха представители на всички кралски семейства на Европа — Уиндзор, Бурбон-Парма, Савоя, Хохенцолерн и на балканските кралски домове — в среща, която имаше пропорциите на истинска „семейна среща" на континента, напомняйки, че и след премахването на монархията Румъния остава неразделна част от голямата династична история на Европа. Днес сградата се използва от румънската държава и може да бъде предоставена на разположение на Кралското семейство — сега представлявано от Нейно Величество Маргарета, Пазителката на Короната — за церемониални случаи, а залата Аудиториум е домакин на концерти и културни събития, които продължават музикалната традиция на мястото.

Практически пътеводител за посещение и опитът на днешния турист

Кралският дворец се намира на булевард Каля Викторией № 49–53, сектор 1, на Площада на революцията, на кръстовището с улица Щирбей Вода и в непосредствена близост до църквата Крецулеску. Най-удобният начин за достъп е метростанция Университет (линия M2). Националният музей на изкуството на Румъния е отворен от сряда до петък между 10:00 и 18:00 часа, а в събота и неделя между 11:00 и 19:00 часа, като е затворен в понеделник и вторник; последният достъп се осъществява един час преди затваряне. Пълният билет струва 32 леи, намалените тарифи са 16 леи, а тези за ученици, студенти и пенсионери — 8 леи (съгласно тарифната мрежа в сила през 2026 г.); билетите могат да се закупят на касата в Галерията на европейското изкуство или онлайн. Входът е безплатен в първата сряда на всеки месец, както и на Националния празник (1 декември) и на Деня на националната култура (15 януари). Фотографирането е разрешено само с мобилен телефон — без статив и без светкавица —, а за guid'ed посещения е необходима резервация с поне седем дни предварително, на имейл адреса на секретариата на музея. Стандартният билет включва достъп както до постоянните галерии, така и до историческите пространства на бившия дворец — Тронната зала, Кралската трапезария и Стълбището на войводите — които могат да се посетят в обичайната програма; препоръчва се отделянето на поне два-три часа за пълно посещение, а любителите на европейското изкуство могат да прекарат и половин ден сред Тинторето, Ел Греко, Рембранд и Рубенс. Добре е да се знае, че определени галерии — като Галерията на европейското декоративно изкуство — могат временно да бъдат затворени за ремонтни дейности, така че проверката на програмата на официалния сайт на музея преди посещението е разумна предпазна мярка.

Опитът може да бъде допълнен с удоволствие отвъд стените на двореца. Пред него се издига конната статуя на крал Карол I, възкресена през 2010 г. по модела на Мещрович, а на няколко крачки се намира Румънският атеней — с неговите фрески и с Голямата зала, където е свирил и дирижирал Джордже Енеску —, Дворецът на CEC, с фасадата си от камък и стъкления си купол, Ставрополският манастир, бижу на брънковенския стил от 1724 г., и църквата Крецулеску от XVIII век. Разходка по булевард Каля Викторией, сред кафенета и антиквариати, към Двореца на телефоните, Националната банка и Площада Романъ, предлага градския контекст на междувоенния „Малък Париж", а в Музея на колекциите на изкуството на булевард Каля Викторией № 111 — в бившия Румънски дворец — могат да се допълнят колекциите с даренията на големи румънски колекционери. За тези, които желаят да задълбочат и музикалното измерение на мястото, Музеят „Джордже Енеску" и Музеят на град Букурещ също се намират в близост.

Кралският дворец остава, по същество, това, което винаги е бил за Европа: място, където кралското минало на един народ се среща с общото наследство на континента, където тронът и шевалетът споделят едно и също пространство, а камъните — изгорели, бомбардирани, нацъфкани от куршуми и реставрирани с усърдие — продължават да разказват историята на една нация, която всеки път е намирала пътя си към светлината. За днешния европейски пътешественик посещението тук е повече от час в музей: то е среща със самата история, в една от най-вълнуващите ѝ версии.