Веселото гробище в Сапанца

Завладяващо въведение и универсална стойност

В един живописен ъгъл на Източна Европа, там където Карпатите се срещат с голямата Панонска равнина и където река Тиса разделя два свята, се намира място, което предизвиква погребалните конвенции на целия континент. Веселото гробище в Сапанца, окръг Марамуреш, не е просто обикновено гробище, а музей на открито на народното изкуство, жива хроника на една общност и, преди всичко, дълбоко човешко изявление за начина, по който животът заслужава да бъде живян и запомнен. Тук смъртта не е облечена в мрачна траур, а в ярки цветове, в закачливи стихове и в неподправени истини, които малко европейски култури са посмели да изкажат на глас.

За европейския пътешественик, свикнал със сериозността на западните гробища — с подредените алеи на Пер Лашез в Париж, с готическата меланхолия на английските гробища или с протестантската трезвост на немските — Сапанца представлява откровение. Над 800 кръста от дъбов дървен материал, боядисани в несравнимото „Синьо на Сапанца", се издигат към небето като живи пана, всеки носещ портрета на погребания и стихотворение, написано на първо лице, на архаичния марамурешки диалект. Това място е включено от френското списание L'Express сред най-красивите гробища в света, а на Международния симпозиум на погребалните паметници през 1998 г., проведен в Съединените щати, е класирано на първо място в Европа и на второ в света, след Долината на царете в Египет. То е, без съмнение, най-медиатизираният и разпознаваем културен бранд на Марамуреш, привличащ годишно около 50 000 посетители от 69 държави, от западни туристи до азиатски поклонници в търсене на автентична духовност.

Универсалната стойност на Веселото гробище се крие в уникалната му способност да превръща скръбта в тържество на живота, да третира смъртта не като окончателен край, а като естествен преход, достоен да бъде разказван с искреност, хумор и поезия. В една Европа, която е забравила да говори за смъртта, Сапанца пази жив отворен диалог с вечността, диалог, чиито корени са в древните вярвания на свободните даки, в погребалните традиции на общност, изолирана векове наред между планините, и в гения на един единствен човек, който е знаел да превърне парче дърво в произведение на изкуството, способно да развълнува милиони.

Исторически корени и големи европейски връзки

Историята на Веселото гробище не може да бъде разбрана извън сложния исторически контекст на Марамуреш, регион, който векове наред е бил място на среща и сблъсък между великите империи на Европа. Разположена в северната част на днешна Румъния, при сливането на реките Сапанца и Тиса, на по-малко от километър от границата с Украйна, община Сапанца е била част, в момента на раждането на майстора Стан Йоан Пътраш през 1908 г., от Австро-Унгарската империя, по-точно от Кралство Унгария, част от Хабсбургската монархия. Тази принадлежност към мултинационална и мултиконфесионална империя е оставила дълбоки следи върху местната идентичност, влияейки както върху архитектурата, така и върху духовността на общността.

Историческият Марамуреш е бил в продължение на векове автономно румънско войводство, документирано още от XII век, което е запазило относителна автономия под властта на Кралство Унгария, след това на Княжество Трансилвания и от XVII век — на Хабсбургската империя. Тази автономия е позволила запазването на архаични традиции, сред които и едно схващане за смъртта, различно от наложеното от Западната римокатолическа църква. През XVIII век религиозната политика на Хабсбургите довежда до създаването на Румънската гръкокатолическа църква, обединена с Рим — уникален експеримент в Източна Европа, при който византийският обред е запазен, но под авторитета на папата. Свещеникът Григоре Рициу, който щеше да вдъхнови раждането на Веселото гробище, принадлежеше именно към тази гръкокатолическа общност, общност, която щеше да бъде мъчена от комунистическия режим след 1948 г.

По-широкият европейски контекст е съществен за разбирането на духа на Сапанца. За разлика от западните култури, доминирани от романтичната меланхолия на смъртта — от средновековния Danse Macabre, с мрачните танци, изрисувани по стените на гробищата в Париж, Базел или Любек, до бароковото „memento mori" — марамурешката традиция запазва визия, по-близка до тази на късната античност. Гръцкият историк Херодот, разказвайки през V век пр.н.е. за гетите, споменава, че те „се смятат за безсмъртни", защото вярването им било, че не умират, а отиват при върховния бог Залмоксис. Това схващане за безсмъртието, за смъртта като просто „смяна на жилище", е било припомněно от философа Платон и е впечатлило античния свят с куража, с който даките са посрещали смъртта. Изследователите са издигнали хипотезата, че Стан Йоан Пътраш би се вдъхновил, съзнателно или не, от тази древна традиция на „свободните даки", жители на Марамуреш, които никога не са били завладени от Римската империя, запазвайки своята идентичност и духовност непроменени.

Паралелно, традицията на хумористичните епитафии от Сапанца се вписва в дълга европейска традиция на народната погребална поезия. Формата на поезия в два стиха, наречена „стригътура" в Марамуреш и „ципуритура" в съседната Цара Оашулуй, е била изпълнявана на сватби, празници и най-вече на погребения, като средство, чрез което общността е изразявала истинските си чувства, нефилтрирани от конвенции. Тази традиция има съответствия в цяла Европа: в средновековна Франция — сатиричните погребални „фабльо"; в Ирландия — „кийнингът" (keening), ритуалните оплаквания с елементи на импровизация и черен хумор; на Балканите — „gusle" и песните за храброст на мъртвите. Това, което прави Веселото гробище уникално, е пренасянето на тази устна традиция в постоянна материална форма, изваяна в дъб и боядисана за вечността.

Друго ниво на европейска връзка, по-скорошно и изненадващо, е ирландското. Започвайки от 2009 г., по инициатива на ирландеца Питър Хърли, установен от над две десетилетия в Румъния, и на композитора Шон Дейви, Сапанца влиза в културен диалог с Ирландия. Дейви, вдъхновен от епитафиите по кръстовете, композира сюитата „Гласовете от Веселото гробище", произведение за хор и оркестър, което съчетава ирландската и марамурешката традиционна музика, с шотландска гайда и църковен хор. Това творение е представено в Румънския атеней в Букурещ, в катедралата „Свети Патрик" в Дъблин и в рамките на годишния фестивал „Дългият път към Веселото гробище" в Сапанца. Връзката между двете култури — и двете изолирани, и двете пазителки на силни устни традиции, и двете белязани от история на съпротива срещу империите — доказва, че веселият дух на смъртта от Сапанца резонира дълбоко с други европейски култури, които са отказали да приемат смъртта като табу.

Архитектурен шедьовър и художествено наследство

Веселото гробище е по същество дело на един единствен човек, продължено след това от династия на народни майстори, и представлява забележителен пример на европейското наивно изкуство, класифицирано от специалистите като „ар брют" или „аутсайдерско изкуство". Стан Йоан Пътраш (1908-1977), роден в семейство с традиция в обработката на дърво, започва да издялква дъбови кръстове още на 14-годишна възраст. До 1935 г. те са традиционни, прости кръстове, без надписи. Повратният момент настъпва през същата година, по предложение на гръкокатолическия свещеник Григоре Рициу (1892-1969), преподавател по румънски и латински език, който му предлага да разшири вертикалната част на кръста, за да направи място за епитаф.

Първият кръст с епитаф датира от 1935 г. и отбелязва смъртта на млад мъж, удавил се в Тиса, приятел на майстора. От този кръст започва традиция, която щеше да превърне едно обикновено селско гробище в уникален музей на открито в света. Пътраш постепенно развива собствен стил: кръстовете стават по-тесни, появяват се релефни скулптурни фигури, а през 1936 г. въвежда цвета, получен от минерални пигменти и естествени свързващи вещества. Всеки кръст е изработен от един единствен дъбов ствол, отсечен, изсушен и обработен ръчно с длето и нож, в процес, който трае между шест месеца и шест години, в зависимост от сложността на работата.

Доминиращият визуален елемент е „Синьото на Сапанца", интензивен нюанс на лазур, станал емблематичен и международно разпознаваем. Това синьо, получено вероятно от смеси на син камък (меден сулфат) с растителни пигменти, символизира в местната традиция небето, надеждата, свободата и отвъдния свят, в който отива душата. На този син фон се разгръща утвърдена символична палитра: зеленото представлява живота, жълтото — плодородието и плодовитостта, червеното — страстта, бялото — чистотата на душата, а черното — смъртта. Всеки цвят, всеки декоративен мотив, всяка изрисувана сцена има своето значение, изграждайки сложен визуален език, който говори за ценностите и вярванията на общността.

Горната част на всеки кръст представя боядисан барелеф, изобразяващ сцена от живота на починалия — неговото занятие, значим момент, начина, по който е умрял — докато по вертикалната, разширена част се разгръща епитафът: стихотворение, написано на първо лице, на архаичния марамурешки диалект, с фонетично правописание и глаголни форми, изчезнали от литературния език. Много кръстове са боядисани от двете страни: от едната е описан животът на погребания, от другата — причината за смъртта. Тази наративна структура, която съчетава образа и текста по достъпен и вълнуващ начин, доближава Веселото гробище до средновековната иконографска традиция на „Библията на бедните", но и до съвременното изкуство на наративните инсталации.

Изкуството на Стан Йоан Пътраш се вписва в европейското течение на наивното изкуство, наред с художници като Анри Русо във Франция или Алфред Уолис във Великобритания, но с допълнително измерение: дълбоката човешка автентичност на посланието. Всеки кръст е уникален, персонализиран, отразяващ личността на отбелязания. Пътраш не е имал академично образование, но е развил стил, който е бил признат и оценен от етнолози, историци на изкуството и международни критици. До смъртта си през 1977 г. той е създал около 700 кръста, превръщайки двете гробища на Сапанца в ансамбъл от над 800 погребални паметника.

Освен кръстове, Пътраш е бил майстор на народното изкуство в дърво: изработвал е стомни, лъжици, издялани мебели, монументални марамурешки порти и е украсил собствения си дом с цветни скулптури. Неговият дом, разположен на около 200 метра от гробището, след смъртта му става Мемориален дом „Стан Йоан Пътраш", музей, който пази оригиналната работилница, инструментите за работа и лични вещи, предлагайки на посетителите възможността да разберат творческия процес в неговата интимност.

Легенди, личности и повратни моменти

Историята на Веселото гробище е неразделна от личностите, които са я изковали, и от историческите моменти, които са я белязали. Централната фигура остава Стан Йоан Пътраш, прост човек, дълбоко религиозен, закотвен в народната традиция, но отворен към иновация. На собствения си кръст, разположен до входа на гробището, той е оставил автобиография в стихове, която обобщава цялата му жизнена философия: „От малък момченце / аз бях Стан Йон Пътраш / Да ме слушат добри хора / каквото ще кажа не са лъжи / Колко дни съм живял / зло на никого не съм пожелал / Но добро колкото съм могъл / на всекиго, който е поискал / Ех, бедна моя света / че тежко съм живял в нея." Този кръст, боядисан от двама от неговите ученици, Турда Тоадер Сепе и Стан Василе Колцун, след смъртта на майстора, е духовно и художествено завещание, което капсулира същността на цялото му дело.

Свещеникът Григоре Рициу, инициаторът на идеята за разширяване на кръстовете за епитафи, представлява друга трагична фигура в тази история. Преподавател по румънски и латински език, румънски патриот, делегат с право на глас на Великото национално събрание в Алба Юлия на 1 декември 1918 г., Рициу плаща скъпо за привързаността си към румънската идентичност и към Гръкокатолическата църква. След установяването на комунистическия режим през 1948 г. гръкокатолическият култ е забранен, църквите са конфискувани, а свещениците — преследвани. Рициу е арестуван няколко пъти, първо през февруари 1945 г. за „опозиционна позиция спрямо анексирането на Марамуреш към Съветския съюз", след това в следващите години. Съпругата му, попадия Лаура Рициу, болна, умира в затвора в Орадя на 5 януари 1954 г. Дъщеря му Мелания е арестувана за почти година. Въпреки тези преследвания, инициативата на свещеник Рициу оцелява и завладява света, доказвайки духовната устойчивост на една общност пред лицето на потисничеството. Единственият „тъжен" гроб в гробището — погребален паметник от черен мрамор, без боядисан кръст — принадлежи, според едно предание, на семейство Рициу, като знак за постоянна траур за мъчениците.

Продължителят на делото на Пътраш е Dumitru Pop, наричан Тинку (1955-2022), който влиза в чиракуване при майстора на едва 9-годишна възраст и който, при смъртта му през 1977 г., е на 14 години. Поп Тинку поема работилницата и мемориалния дом, носейки традицията напред в продължение на 45 години. През 2021 г. е удостоен със званието „Живо човешко съкровище", признание за стойността на нематериалното културно наследство, което представлява. Той е бил посланик на марамурешката култура, представяйки изкуството на кръстовете на изложби от Тел Авив до Варшава, от Токио до Париж, давайки интервюта за New York Times, BBC и други международни издания. При смъртта му през декември 2022 г. „Синьото на Сапанца" е описано като „по-тъмно, по-тъжно", символизирайки загубата на една епоха.

Днес традицията се продължава от трето поколение: Стан Йоан Пътраш-младши, правнукът на основателя и зет на Dumitru Pop Tincu, заедно с Георге Стан Колцун и съпругата му Ана Мария. Те пазят свято рецептата и техниката, работейки само по поръчка, всеки кръст е уникален и персонализиран. Процесът остава същият: дъбът се сече през зимата, когато сокът е оттеглен, след това се оставя да съхне няколко години, след което се издялква и боядисва ръчно, без предварителни скици, директно от паметта и историята на семейството на бъдещия починал.

Самите епитафи са литературни произведения в миниатюра, някои от тях станали известни и преведени на множество езици. Кръстът на „свекървата" е вероятно най-цитираният: „Под този тежък кръст / лежи бедната ми свекърва / още три дни да живееше / лежах аз, а тя четеше / вие, които минавате оттук / опитайте да не я събудите / защото ако се прибере вкъщи / пак ще ми е на устата / но така ще я понеса / че обратно няма да се върне / стой тук, мила свекърво." Този епитаф, с характерния си черен хумор, става символ на бруталната искреност, с която сапанцанската общност гледа на човешките отношения. Други епитафи припомнят за загиналите във войните момчета, за преследваните от комунистическия режим, за изчезналите занаятчии, за неосъществените любовни връзки, за легендарните пиянства или за необичайните добродетели, изграждайки заедно социална и емоционална хроника на селото в продължение на почти век.

Практически пътеводител за посещение и опита на днешния турист

Посещението на Веселото гробище е преживяване, което остава в паметта на всеки пътешественик, независимо от културния му произход. Гробището е отворено всеки ден, от понеделник до неделя, между 08:00 и 20:00 часа, предлагайки двадесет часа светлина, в които сините кръстове могат да бъдат разгледани в цялото им великолепие. Входната такса е 10 лея за възрастни и 5 лея за деца и ученици, към която се добавя такса за снимане от 10 лея за тези, които желаят да фотографират професионално. Тези скромни такси допринасят за поддръжката на паметниците и за подпомагането на майсторите, които продължават традицията.

Гробището се намира в центъра на община Сапанца, в двора на енорийската православна църква, на адрес ул. „Веселото гробище" № 517. Населеното място е разположено на около 18 километра западно от Сигету Мармацией, историческата столица на Марамуреш, и на около 4 километра от границата с Украйна, на левия бряг на река Тиса. Достъпът се осъществява по национален път DN19, който свързва Орадя със Сигету Мармацией, или с влак до Сигет, последван от автобус или местно такси. От Бая Маре разстоянието е около 85 километра, а от Клуж-Напока, най-близкото международно летище, пътят отнема около три часа и половина с кола.

Пълното посещение трае между 45 минути и два часа, в зависимост от това колко епитафи желаете да прочетете и фотографирате. Препоръчва се пристигането възможно най-рано сутринта, особено през летния сезон и през уикендите, когато гробището може да приеме до 300 000 посетители годишно и да се струпа. Сутрешната светлина, когато слънцето огрява сините кръстове, предлага най-добрите условия за фотография и атмосфера на съзерцателен мир. Много чуждестранни туристи наемат местни екскурзоводи, за да им преведат и обяснят епитафиите, тръгвайки си често със влажни очи, въпреки че не са разбрали нито една сричка на румънски при пристигането си.

Само на няколкостотин метра от гробището се намира Мемориалният дом „Стан Йоан Пътраш", традиционна дървена къща с предверие, двор и работилница, където посетителите могат да видят инструментите на майстора, да разговарят с продължителите на традицията и да поръчат кръст за бъдещ починал. В близост, на около пет минути с кола на запад, се издига манастирът Сапанца-Пери, внушителна постройка, издигната започвайки от 1997 г., по модела на стария манастир Пери от XIV век, намиращ се сега в Украйна. Църквата на манастира, построена от над 400 кубически метра дъбов и смърчов дървен материал, има кула с височина 78 метра — най-високата дървена църква в света — и е облицована с 12,5 килограма злато. Тя формира заедно с Веселото гробище уникален духовен и културен комплекс, врата между долния и горния свят, между миналото и настоящето.

През месец август, около празника Успение Богородично, Сапанца е домакин на междукултурния фестивал „Дългият път към Веселото гробище", иницииран през 2009 г. от ирландеца Питър Хърли. В продължение на седмица селата на Марамуреш стават сцени за концерти на традиционна музика, работилници за занаяти, срещи с творци и местни хора, кулминирайки с „Хорото около Веселото гробище" и със сюитата „Гласовете от Веселото гробище" на ирландския композитор Шон Дейви, изпълнена от 120 музиканти от Румъния, Ирландия, Шотландия и Испания. Този фестивал, макар и с несигурно финансиране, поставя Марамуреш на културната карта на Европа, доказвайки, че автентичните традиции могат да станат мостове между нациите.

За тези, които желаят да изследват по-задълбочено, в Сапанца могат да се посетят и традиционните воденици по долината на Сапанца — народни хидравлични инсталации за пране на вълна и за обработка на платно —, Еврейското гробище в близост, с надгробни паметници от камък, свидетел на изчезнала общност, и водопадът Шипот по долината на Надоша. Агротуристическите пансиони в района предлагат настаняване и традиционни марамурешки ястия, позволявайки пълно потапяне в културата на регион, който е устоял на времето.

Преживяването от посещението на Веселото гробище надхвърля простата туристическа атракция. За много посетители, особено за тези, дошли от западни култури, белязани от потискането на емоциите пред лицето на смъртта, това място представлява освобождение. Смехът пред лицето на смъртта, искреността, с която са изложени недостатъците и добродетелите на отишлите си, цветът, който побеждава мрака — всичко това говори за народна мъдрост, която отказва да остави смъртта да има последната дума. Всеки кръст е урок по човечност, припомняне, че животът, колкото и ефимерен да е, заслужава да бъде живян със страст и разказван с истина. В Синьото на Сапанца самото небе сякаш слиза на земята, за да прегърне онези, които са си отишли, предлагайки на останалите силата да продължат, да се смеят и да обичат, дори пред лицето на най-неизбежната от сигурностите.

Веселото гробище е в крайна сметка шедьовър на европейската културна устойчивост, доказателство, че в един непрекъснато променящ се свят автентичността, искреността и народното изкуство могат да оцелеят и да завладеят сърцата на хората от всички континенти. То е място, където Източна Европа разкрива дълбоката си душа, където личната история става универсална история, и където смъртта най-накрая учи живите да живеят по-пълноценно.